|
Като миг Повехна
младостта с годините, избягал
див кон в пустинята и
дълго,
дълго надалече взираш се
Докосваш
с ръка твоите спомени, Дланта
потъва в прах, сълза отронва се, Препълнил
стар куфар с неща отминали, прегърбен
от товар пълзи животът ти. Повехнали
цветя са чувствата, поетът
е заспал, сърцето пусто е... В
загубените дни ръждата много е И
искаш да намериш за късмет поне подковата. От
календара ронят се листа есенни, Последна
дата, а червеят в земята смее се, Краката
влачат смъртта пристигаща, Очите
тичат да намерят истина. От
мидени черупки вадиш бисери, Превръща
се златото в кал – не виждаш ли? Не
ще откупиш се с неща скътисани, Пред
тебе мрежа паякът плете улисано. Ръцете
груби са, отслабнали, кървясали, На
времето стрелките бягат, побеснели са... Проскърцва
дървоядът във паркета – стария, Със
устни търсиш пак водата – кладенчовата. От
бездната дълбока изпълзя душата ти, Назад
не ще да гледа – нещата страшни са. Е,
хайде, истината е край теб. Открий я. Добре,
ще ти подскажа – във Христа търси я.
|
